Постинг
04.03.2008 00:02 -
Приказка за една Принцеса
Автор: grastar
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1245 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 20.09.2008 18:14
Прочетен: 1245 Коментари: 2 Гласове:
0
Последна промяна: 20.09.2008 18:14
Имало някога преди много години една малка и изгубена в себе си принцеса. Тя била странна, някак особена и каквото и да правела, не успявала да се впише в средата, която я заобикаляла. Правела нещата винаги на обратно и всички жители на господарството решили, че тя е опак човек, а толкова се стараела.
Била много искрена и пряма, но това не било търсено от крепостните селяни, нито пък подобно поведение било насърчавано от нейното аристократично семейство. Така, освен опака, започнали да я наричат и грубиянка.
Кралството било много малко и търсещата и не намираща нищо принцеса не успявала да се скрие никъде. Тя не намирала нищо, но нея винаги я откривали. Имала си едно любимо място – огромна каменна плоча, малко под върха на най-високата планина в господарството. Това била нейната сцена, на която можела да бъде каквато си пожелаела – от съпруга на пират до куртизанка, от кралица до богиня...това било нейното място. А публиката й били безкрайните равнини, принадлежащи на предците й, най-големи аплодисменти получавала от малките ромолящи поточета в подножието на планината, вековните дървета на балкона били единствените й критици – единствените обективни такива, а режисьор на представлението й бил безкрайното небе над нея, което винаги беше така чисто и добронамерено.
Един ден тя отново се качила на любимата си скала, защото искала да изиграе последното си представление, преди да си тръгне от господарството и да се раздели със знатното си семейство, защото ги позорела или така поне казвали всички. Преди да започне своята игра, попитала небето, дали би било така добро и би й позволи да импровизира, и то й позволило, казвайки, че би му било приятно да види колко добри са тези й възможности, но я помолило да се опита за първи път в живота си да изиграе истинските си чувства, а тя казала, че не е сигурна, но ще опита.
И започнала да играе... разказала първо за самотата си... за стотиците пъти, в които е протягала ръката си, търсейки приятелство и за стотиците пъти, в които тя е била отхвърляна. Изиграла разговорите с членовете на знатното си семейство, в които те й казвали, че от нея се изисквало да се държи на положение, а не да бъде себе си и направи елегантен принос към срещите си с техните поданици, в които грубото им отношение било провокирано от това, че тя се държела с тях като с равни, а не като с подчинени. Изиграла и всички онези случаи, в които се била влюбвала в някое момче и то се оказвало недостойно за нея и за мъжките ревюта, които й организирали родителите й, за да си избере някой невзрачен и смотан аристократ, защото все пак била принцеса.
Докато играела това, сюжетната линия изведнъж се изменила... ,защото сиспомнила за един разговор със случайна жена, която й била казала, че е специална и че това, което й се случва, не е случайно. Била й разказала за другите господарства, за свободата, която имат живеещите в тях селяни и най-вече за свободата да бъдеш такъв, какъвто искаш и за това, че тя просто не живеела в подходящото кралство.
Изиграла решението, което е взела - да си тръгне, за да търси подходящото за себе си място и подходящия човек. Изиграла и болката, която е изпитала и раната, която й е оставила. Изиграла и най-болезненото си решение – да не спира да играе и да се прави на нещо, което не е, докато не се убеди, че е попаднала на място, на което можеш да бъдеш себе си и никой не очаква да си по-умен, по-глупав, по-лицемерен или по-прям отколкото си.
Представлението й завършило с триумфално налагане на маската, която сама била изработила за себе си върху красивото си лице... а публиката... замряла...
Всичко било спряло, времето, вятъра, поточетата, птиците...те просто си стояли там, като че ли имало вълшебна пръчка, с която можела да ги управлява и беше издала командата „замръзнете”. Побили я тръпки от липсата на живот около нея... какво беше станало? Кога била спряла да бъде себе си и разчиталасамо на играта си? Смутила се... свалила маската си и погледнала небето.
- Какво ще кажеш, хареса ли ти импровизацията ми?
- Това не беше импровизация, това беше ти – с всичките ти страхове и опасения, с всичките ти маски и илюзии, с всички парчета на разбитото ти сърце и надежди, но да... хареса ми, но не очаквай да ти ръкопляскам.
- Не искам да ми ръкопляскаш, искам да ми кажеш какво да правя?
- Бъди себе си, позволи си да бъдеш себе си.
- Защо ми отговаряш с едно от най-големите клишета в световната история?
- Защото е истина и това го прави клише. Ако за миг обаче се отърсиш от предубежденията си, ще видиш, че това клише е натоварено с най-много съдържание от всички останали, които използваме ежедневно.
- Добре, но как да бъда себе си. Виждаш, когато съм себе си, какво става – всички бягат. Страхуват се от истината, казана им директно в очите.
- Не им я казвай.
- Защо, за да стана лицемерна и добре лустросана, като всички от които бягам ли?
- Не, за да се съхраниш.
- Така ще загубя душата си.
- Това, че няма да заявяваш истината по начина, по който мечтаеш, не означава, че няма да си себе си. Има много начини, по които можеш да кажеш какво мислиш за някого или за нещо – ти обаче си много добра в едно – играта. Изигравай истината, използвай хумора си, развивай таланта си. Болезнената истина е лесно смилаема, когато докато я представяш, караш хората да се усмихват. Това е все едно да тровиш някой с убийствена, но сладка отрова. Ефектът никога не се губи, само средството е различно.
- Как мога да бъда сигурна, че са ме разбрали правилно?
- Никога не можеш да си сигурна в нищо, но... огледай се... мислиш ли, че ние сме те разбрали правилно?
- Не, вие разбрахте само това, което искахте.
- Това е... всеки вижда онова, за което е готов и за което има сетива. Останалото е за негова и за твоя сметка. Ако го правиш по този начин обаче, ще си спокойна, защото ще си казала онова, което искаш... ще си била искрена и ще оставиш топката в ръцете на онези, които трябва да реагират.
- Искаш да играя?
- Не, искам да бъдеш себе си, играейки – има разлика нали?
- Ще се опитам, но не мисля, че съм готова?
- Готова за какво?
- За непознатата публика.
- Нима познаваш мен? Какво си видяла? Облаците? Различните нюанси на синьото и сивото? Луната ? Звездите? Душата ми? Не! Видяла си само онова, което съм искал да видиш и нищо повече, останалото са личните ти вариации и разсъждения върху видяното.
- Мисля, че те разбрах
- Мислиш ли? Дано. Аз ще съм над теб и ще те наблюдавам, а ако някога искаш да си поговориш искрено и открито с някой наистина добър актьор, знаеш къде да ме намериш. Успех на новото място и в новата постановка.
- Благодаря. Успех в старата постановка.
Тя си тръгнала. Не е била сигурна, че го е разбрала, а няколко години по-късно осъзнала ,че е правила точно това, което не е трябвало – играла е за публиката. Нито веднъж не си била позволила да бъде себе си на собствената си сцена. Всеки път била онази, което тези на седалките искали и очаквали, а после, когато осъзнала всичко и сменила постановката...загубила публиката си, но намерила себе си...
Била много искрена и пряма, но това не било търсено от крепостните селяни, нито пък подобно поведение било насърчавано от нейното аристократично семейство. Така, освен опака, започнали да я наричат и грубиянка.
Кралството било много малко и търсещата и не намираща нищо принцеса не успявала да се скрие никъде. Тя не намирала нищо, но нея винаги я откривали. Имала си едно любимо място – огромна каменна плоча, малко под върха на най-високата планина в господарството. Това била нейната сцена, на която можела да бъде каквато си пожелаела – от съпруга на пират до куртизанка, от кралица до богиня...това било нейното място. А публиката й били безкрайните равнини, принадлежащи на предците й, най-големи аплодисменти получавала от малките ромолящи поточета в подножието на планината, вековните дървета на балкона били единствените й критици – единствените обективни такива, а режисьор на представлението й бил безкрайното небе над нея, което винаги беше така чисто и добронамерено.
Един ден тя отново се качила на любимата си скала, защото искала да изиграе последното си представление, преди да си тръгне от господарството и да се раздели със знатното си семейство, защото ги позорела или така поне казвали всички. Преди да започне своята игра, попитала небето, дали би било така добро и би й позволи да импровизира, и то й позволило, казвайки, че би му било приятно да види колко добри са тези й възможности, но я помолило да се опита за първи път в живота си да изиграе истинските си чувства, а тя казала, че не е сигурна, но ще опита.
И започнала да играе... разказала първо за самотата си... за стотиците пъти, в които е протягала ръката си, търсейки приятелство и за стотиците пъти, в които тя е била отхвърляна. Изиграла разговорите с членовете на знатното си семейство, в които те й казвали, че от нея се изисквало да се държи на положение, а не да бъде себе си и направи елегантен принос към срещите си с техните поданици, в които грубото им отношение било провокирано от това, че тя се държела с тях като с равни, а не като с подчинени. Изиграла и всички онези случаи, в които се била влюбвала в някое момче и то се оказвало недостойно за нея и за мъжките ревюта, които й организирали родителите й, за да си избере някой невзрачен и смотан аристократ, защото все пак била принцеса.
Докато играела това, сюжетната линия изведнъж се изменила... ,защото сиспомнила за един разговор със случайна жена, която й била казала, че е специална и че това, което й се случва, не е случайно. Била й разказала за другите господарства, за свободата, която имат живеещите в тях селяни и най-вече за свободата да бъдеш такъв, какъвто искаш и за това, че тя просто не живеела в подходящото кралство.
Изиграла решението, което е взела - да си тръгне, за да търси подходящото за себе си място и подходящия човек. Изиграла и болката, която е изпитала и раната, която й е оставила. Изиграла и най-болезненото си решение – да не спира да играе и да се прави на нещо, което не е, докато не се убеди, че е попаднала на място, на което можеш да бъдеш себе си и никой не очаква да си по-умен, по-глупав, по-лицемерен или по-прям отколкото си.
Представлението й завършило с триумфално налагане на маската, която сама била изработила за себе си върху красивото си лице... а публиката... замряла...
Всичко било спряло, времето, вятъра, поточетата, птиците...те просто си стояли там, като че ли имало вълшебна пръчка, с която можела да ги управлява и беше издала командата „замръзнете”. Побили я тръпки от липсата на живот около нея... какво беше станало? Кога била спряла да бъде себе си и разчиталасамо на играта си? Смутила се... свалила маската си и погледнала небето.
- Какво ще кажеш, хареса ли ти импровизацията ми?
- Това не беше импровизация, това беше ти – с всичките ти страхове и опасения, с всичките ти маски и илюзии, с всички парчета на разбитото ти сърце и надежди, но да... хареса ми, но не очаквай да ти ръкопляскам.
- Не искам да ми ръкопляскаш, искам да ми кажеш какво да правя?
- Бъди себе си, позволи си да бъдеш себе си.
- Защо ми отговаряш с едно от най-големите клишета в световната история?
- Защото е истина и това го прави клише. Ако за миг обаче се отърсиш от предубежденията си, ще видиш, че това клише е натоварено с най-много съдържание от всички останали, които използваме ежедневно.
- Добре, но как да бъда себе си. Виждаш, когато съм себе си, какво става – всички бягат. Страхуват се от истината, казана им директно в очите.
- Не им я казвай.
- Защо, за да стана лицемерна и добре лустросана, като всички от които бягам ли?
- Не, за да се съхраниш.
- Така ще загубя душата си.
- Това, че няма да заявяваш истината по начина, по който мечтаеш, не означава, че няма да си себе си. Има много начини, по които можеш да кажеш какво мислиш за някого или за нещо – ти обаче си много добра в едно – играта. Изигравай истината, използвай хумора си, развивай таланта си. Болезнената истина е лесно смилаема, когато докато я представяш, караш хората да се усмихват. Това е все едно да тровиш някой с убийствена, но сладка отрова. Ефектът никога не се губи, само средството е различно.
- Как мога да бъда сигурна, че са ме разбрали правилно?
- Никога не можеш да си сигурна в нищо, но... огледай се... мислиш ли, че ние сме те разбрали правилно?
- Не, вие разбрахте само това, което искахте.
- Това е... всеки вижда онова, за което е готов и за което има сетива. Останалото е за негова и за твоя сметка. Ако го правиш по този начин обаче, ще си спокойна, защото ще си казала онова, което искаш... ще си била искрена и ще оставиш топката в ръцете на онези, които трябва да реагират.
- Искаш да играя?
- Не, искам да бъдеш себе си, играейки – има разлика нали?
- Ще се опитам, но не мисля, че съм готова?
- Готова за какво?
- За непознатата публика.
- Нима познаваш мен? Какво си видяла? Облаците? Различните нюанси на синьото и сивото? Луната ? Звездите? Душата ми? Не! Видяла си само онова, което съм искал да видиш и нищо повече, останалото са личните ти вариации и разсъждения върху видяното.
- Мисля, че те разбрах
- Мислиш ли? Дано. Аз ще съм над теб и ще те наблюдавам, а ако някога искаш да си поговориш искрено и открито с някой наистина добър актьор, знаеш къде да ме намериш. Успех на новото място и в новата постановка.
- Благодаря. Успех в старата постановка.
Тя си тръгнала. Не е била сигурна, че го е разбрала, а няколко години по-късно осъзнала ,че е правила точно това, което не е трябвало – играла е за публиката. Нито веднъж не си била позволила да бъде себе си на собствената си сцена. Всеки път била онази, което тези на седалките искали и очаквали, а после, когато осъзнала всичко и сменила постановката...загубила публиката си, но намерила себе си...
