Самият ти се превръщаш в кон с капаци, който не иска да си помисли, че може би няма смисъл да се стреми към дадено желание.

    Именно непрекъснатото движение към щастието ни поддържа живи. Какво ще правим, когато всичко ни е наред и го имаме на готово или вече сме постигнали всичко желано? Няма ли да умрем от скука?

    Когато вече имаме това, което сме желали, няма нужда да го завоюваме и постепенно губим интерес към него. А когато загубим постигнатото, ние не си спомняме времето, докато сме го притежавали, а само времето, когато сме се стремяли да го достигнем. Ако го оставяме то да ни бяга и да се връща, тръпката от завоюването ще ни пробужда отново и отново.

    Ще си мислим за нашите желания. Ще ни връхлитат всякакви чувства. Понякога дори много противоречиви, взаимно изключващи се.

    Вървиш. Спъваш се. Падаш. Плачеш. Отказваш се. Връщаш се. Обръщаш се назад. Размисляш. Та нали отдавна го желаеш? Как така лесно ще се откажеш? Тръгваш отново. Докосваш го. Щастието те изпълва изцяло. След което отново изчезва и ти падаш на земята без капчица сила, под планина от отчаяние и се засипваш с въпроси. Отговорът е един: ако наистина го искаш, постигни го пак!

    Докога обаче човек може да издържи? Спомнете си безсмисления ентусиазъм на Дон Кихот. Неговите стремежи дори не са били реални. Всичко това можем да го спрем по два начина: или хващаме феникса за опашката, тикаме го в клетка, забравяме за него и той умира, или просто се отказваме от него и тръгваме да гоним някой дракон. Първото не е препоръчително, а второто хич не е лесно. Как да се откажеш от тази красива птица? Винаги ще искаш да летиш с нея. Не я затваряй в клетка. Когато фениксът умре, само смъртта ще може да те заведе при него: ”Ако го беше оставила да отлита и пак да се завръща, щеше още повече да го обичаш и да му се възхищаваш; а сега се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново.”

    Enigma-Age of Loneliness