Срещах хора всякакви. Търсих и мислех, че съм намерила...

Доверявах се и се раздавах... Пусках в сърцето си всеки, който мислех за приятел. Споделях живота си - радостите, болките, съкровените си тайни!...

После винаги идваше ден, в който се събуждах. Оглеждах се наоколо и виждах само лъжи, фалшиви усмивки и празни погледи.

В поредния мой, обречен на заблуда ден, го срещнах!

Не! Не говоря само за любов. Срещнах Човека!

Отначало не повярвах. Питах се дали пак не греша. Задавах въпроси на сърцето - пак ли искаш да плачеш от обида и разочарование?! Спри!

А то (сърцето) се усмихваше загадъчно и ме поглеждаше през рамо - "Остави ме, той е - той няма да ме разплаче" - шепнеше ми.

Не вярвах! Исках да затръшна вратата и да се затворя в моя свят - тъжен, но безопасен...

После реших - защо не?! Какво толкова? Вече съм свикнала да понасям лицемерие и подлост. Ще опитам...

Сега съм щастлива!!! Не е станало кой знае какво, просто го срещнах!

Този, с когото мога да споделя всичко (така мисля)!....

Мога, без да ме е страх, че зад гърба си крие нож!!!...

E,... знам, че може би няма да е завинаги до мен!?... Знам, че той е в своя свят, а аз във моя!?...

Но сърцето ми не плаче! Поглежда ме и палаво намига, сякаш иска да ми каже: "Видя ли, аз не винаги греша"...

Благодаря ти, Човеко!...

Бях локва, в която, ако хвърлиш камък, ще се разплиска (в сълзи). Сега се боря да стана океан - в него хвърления камък просто ще падне и толкова...