Това е поредната безкрайно дълга нощ, в която не мога да заспя. Отивам на верандата. Мракът е пълен, а светлината – искрица надежда. Вятърът започва да жули лицето ми. Безпощадно забива нокти в тялото ми и всяка моя фибра усеща ледения му дъх. Вятърът ме отвежда в своята пропаст......
   ....Лутам се между познатото и непонятното, между рая и ада, между доброто и злото. И внезапно падам. Падам от високо. Викът ми разкъсва рязко тишината. Не виждам нищо, не усещам нищо. Някъде от синята безнадежност се чуват стонове и глъчка. Суетня и хаос царят навсякъде около мен. Като вопъл, идващ от сърцето ми, чувам как крещя. Няма да се предам, защото знам, че мога!... Мога да преодолея всичко, защото съм силна!... И сякаш по ирония на съдбата се изправям с високо вдигната глава,.... Но нали това е животът – низ от възходи и падения?!!......