Постинг
11.07.2009 17:23 -
ДАЛИ ТЪРСИМ СМИСЪЛА ТАМ КЪДЕТО ТРЯБВА?...
Автор: grastar
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1223 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 11.07.2009 21:48
Прочетен: 1223 Коментари: 1 Гласове:
3
Последна промяна: 11.07.2009 21:48
Тя не искаше да повярва! А и да искаше - вече не можеше,ЗАЩОТО... нямаше вече сили! Не искаше да се бори -беше безсмислено!... Защо ли толкова време се опитваше да заблуди сама себе си?... Никога нямаше да намери отговорите, от които се нуждаеше, за да продължи пътя си... Но трябваше да измисли някакъв начин да се справи с болката, която я изгаряше отвътре!
Чувството на самота беше най-приятното в момента... За нея всичко рухна преди броени дни!!!...
Борбата никога не я е плашела - напротив - винаги я е амбцирала да продължава напред, да постига по-високи цели!.... Новите предизвикателства бяха интересни за нейната чувствителна, крехка личност... тя никога не се предаваше... Но сега - тя просто се отказа - отказа се да защитава Нещо, което не защитаваше нея, отказа се да се бори за Нещо, което отдавна не я искаше вече, Нещо, за което никога не бе добре дошла!!!...
А тя се опита - наистина се опита - но не срещна капка разбиране дори в най-скъпите за нея очи... Тук и любовта не можеше да помогне!...Тя не можеше да повярва?.. Дори вече на себе си!... Тази абсолютна загуба на доверие погубваше всичко човешко у нея?... Не можеше ли да й се спести поне една лъжа?... Не можеше ли да не й отнемат всяка надежда?... не можеше ли да й се спести малко болка?...
Не можеше ли?...
И когато се почувстваше предадена, тя пак се изправяше - все по-трудно и по-трудно, но намираше някак си сили да го направи... Защото имаше вяра - да, сляпата вяра, която всеки път я подвеждаше все по-жестоко... Но тази вяра се разпадна преди дни в ръцете й - на хиляди малки парченца, които се изгубиха във вечността... И тази вяра изчезна, точно както ситните капчици дъжд падат и се пръскат по земята, така красиви... и в следващият миг - забравени завинаги!...
В нейната природа не бе да прави компромиси със самата себе си, но до скоро (да, до преди броени дни), бе склонна на това - само заради едно нещо... Заради илюзията, която тя си бе въобразила, че изпълва живота й и която причиняваше горчивината, убивайки нейната същност... Тя се чувстваше безпомощна, точно сега, бездушна... На моменти избухваше в сълзи, но успяваше да ги възпре... да ги удържи,....Въпреки всичко, нейната воля оставаше незасегната от бичовете и тежките удари на лъжите и предателствата, на измамните представи...
Тя се лекуваше в момента - както само тя може да го стори - седнала - съвсем сама, на леглото, пишейки - да - тя нямаше нужда от нищо друго...
... Тя бе свикнала... всеки път, когато я нараняваха, оставаше в душата й по един белег - по-голям или по-малък... -Щом смисълът, за когото живях до сега, ме изхвърли на боклука, тогава ОТ ТАМ аз ще си изровя нов смисъл... Който ще е по-чист и истински!!!...
Дали вярваше на това, което мислеше - само тя знаеше - но изглеждаше уверена и горда, непобедима... Трябваше - просто трябваше да се пребори и този път - за да оцелее... ......Може би беше настъпило времето Тя да се огледа наоколо, да излезе навън и да се радва на това, което има (или по-точно, което и е останало)!!! .............
Дали да търсим смисъла винаги надалеч?... Или той е точно пред нас, пред очите ни! Достатъчно е само да се протегнем и да го докоснем!!!...
Ето я истината, стара като света и банална като лъжите, на които толкова пъти ИСКАХ да повярвам!!!...
Чувството на самота беше най-приятното в момента... За нея всичко рухна преди броени дни!!!...
Борбата никога не я е плашела - напротив - винаги я е амбцирала да продължава напред, да постига по-високи цели!.... Новите предизвикателства бяха интересни за нейната чувствителна, крехка личност... тя никога не се предаваше... Но сега - тя просто се отказа - отказа се да защитава Нещо, което не защитаваше нея, отказа се да се бори за Нещо, което отдавна не я искаше вече, Нещо, за което никога не бе добре дошла!!!...
А тя се опита - наистина се опита - но не срещна капка разбиране дори в най-скъпите за нея очи... Тук и любовта не можеше да помогне!...Тя не можеше да повярва?.. Дори вече на себе си!... Тази абсолютна загуба на доверие погубваше всичко човешко у нея?... Не можеше ли да й се спести поне една лъжа?... Не можеше ли да не й отнемат всяка надежда?... не можеше ли да й се спести малко болка?...
Не можеше ли?...
И когато се почувстваше предадена, тя пак се изправяше - все по-трудно и по-трудно, но намираше някак си сили да го направи... Защото имаше вяра - да, сляпата вяра, която всеки път я подвеждаше все по-жестоко... Но тази вяра се разпадна преди дни в ръцете й - на хиляди малки парченца, които се изгубиха във вечността... И тази вяра изчезна, точно както ситните капчици дъжд падат и се пръскат по земята, така красиви... и в следващият миг - забравени завинаги!...
В нейната природа не бе да прави компромиси със самата себе си, но до скоро (да, до преди броени дни), бе склонна на това - само заради едно нещо... Заради илюзията, която тя си бе въобразила, че изпълва живота й и която причиняваше горчивината, убивайки нейната същност... Тя се чувстваше безпомощна, точно сега, бездушна... На моменти избухваше в сълзи, но успяваше да ги възпре... да ги удържи,....Въпреки всичко, нейната воля оставаше незасегната от бичовете и тежките удари на лъжите и предателствата, на измамните представи...
Тя се лекуваше в момента - както само тя може да го стори - седнала - съвсем сама, на леглото, пишейки - да - тя нямаше нужда от нищо друго...
... Тя бе свикнала... всеки път, когато я нараняваха, оставаше в душата й по един белег - по-голям или по-малък... -Щом смисълът, за когото живях до сега, ме изхвърли на боклука, тогава ОТ ТАМ аз ще си изровя нов смисъл... Който ще е по-чист и истински!!!...
Дали вярваше на това, което мислеше - само тя знаеше - но изглеждаше уверена и горда, непобедима... Трябваше - просто трябваше да се пребори и този път - за да оцелее... ......Може би беше настъпило времето Тя да се огледа наоколо, да излезе навън и да се радва на това, което има (или по-точно, което и е останало)!!! .............
Дали да търсим смисъла винаги надалеч?... Или той е точно пред нас, пред очите ни! Достатъчно е само да се протегнем и да го докоснем!!!...
Ето я истината, стара като света и банална като лъжите, на които толкова пъти ИСКАХ да повярвам!!!...
Следващ постинг
Предишен постинг
